Постинг
04.04.2010 20:16 -
НА ВЕЛИКДЕН 1870 Г. СЕ СЛАГА НАЧАЛОТО НА НЕЗАВИСИМАТА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА!
Автор: stefanasenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1697 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 04.04.2010 20:29
Прочетен: 1697 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 04.04.2010 20:29
ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ ПРАВОСЛАВНИ БЪЛГАРИ!
На този свят ден искам да ви обърна внимание на факт останал в страни от обществения фокус - ПОСТАВЯНЕТО НА НАЧАЛОТО НА НЕЗАВИСИМОСТТА НА БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА.
Едно събитие, което може да се сравни единствено с освобождението на България, обявяването на Независимостта и и Съединението!
Събитие което помага за признанието и възраждането на българската нация и държава!
На този свят ден - Велика събота в желязната църква "Свети Стефан"" в Истанбул родолюбиви българи начело с Иларион Макариополски отхвърлят зависимостта си от Цариградската патриаршия и възвестяват своя Български Великден, с който се слага началото на независимата българска църква.
В споровете около устава се оформят първите две български партии Антим I основа Екзархията Преди 130 години българската църква окончателно става независима
КОНСТАНТИН СЪБЧЕВ
След десетгодишни борби за признаване на правото на българския народ да има собствена църква, на 27 февруари 1870 г. излиза ферманът на султан Абдул Азис, с който българските му поданици получават правото да се отделят от Вселенската патриаршия. По този начин де юре е признато и самото съществуване на българската нация в границите на Османската империя. На 13 март 1870 г. в Цариград се свиква събрание на 39 делегати. То се води от Гавраил Кръстевич. Чрез тайно гласуване те избират помежду си 10 души. Заедно с петимата български владици - Иларион Ловчански, Антим Видински, Иларион Макариополски, Панарет и Паисий Пловдивски, те поемат временното ръководство на Екзархията и работата по изработването на проектоустава й. Устройството на Екзархията е предмет на бурни дискусии сред българското общество. В тях окончателно се очертават двете партии - на "младите" (бъдещите либерали) и на "старите" (консерваторите). Според първите е необходимо широко представителство на миряните в църковното управление, за да не се допусне, по думите на д-р Стоян Чомаков, "аристократически деспотизъм". Лидери на "младите" са Петко Р. Слайвеков и Тодор Икономов. В своя радикализъм те отиват дотам, че искат мандатност за върховния духовен пост. Начело на "старите" е Иларион Макариополски, който не крие амбициите си да стане първият български църковен глава след близо 5 века чуждо духовно робство. С него са и Гавраил Кръстевич, Христо Стамболски, Иванчо хаджи Пенчович, Никола Михайловски, Никола Минчоглу. Те също приемат съборното начало, но виждат в пожизнения статут на екзарха и в една сложна многостепенна избирателна система гаранция за стабилност на църквата. Най-сетне, на 14 април 1871 г., екзархийският устав е приет. Той общо взето отразява схващанията на "старите". Но дебатите продължават и на свикания след това Първи народно-църковен събор. Междувременно главният потърпевш - Вселенската патриаршия, не стои със скръстени ръце. На 15 януари 1872 г., въпреки внушенията на руския посланик граф Игнатиев, тя отлъчва от църквата Иларион Макариополски и низвергва от владишки сан Панарет Пловдивски и Иларион Ловчански. При тази ситуация изборът пада върху Антим Видински. Той е одобрен и от Русия, и от турските власти. На 14 февруари 1872 г. съборът гласува неговия избор за български екзарх. Антим иска три неща - да бъде приет от патриарх Антим VI, да му бъде разрешено да служи на настъпващия Великден и да бъде свалено наказанието от тримата български владици. Но след като и трите неща са му отказани, той еднолично обявява акта за наказанието на владиците за недействителен. С което дава ясен знак, че Българската църква е вече независима и няма намерение да се съобразява с Вселенската патриаршия.
paper.standartnews.com/archive/2002/02/11/history/index.htm
На този свят ден искам да ви обърна внимание на факт останал в страни от обществения фокус - ПОСТАВЯНЕТО НА НАЧАЛОТО НА НЕЗАВИСИМОСТТА НА БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА.
Едно събитие, което може да се сравни единствено с освобождението на България, обявяването на Независимостта и и Съединението!
Събитие което помага за признанието и възраждането на българската нация и държава!
На този свят ден - Велика събота в желязната църква "Свети Стефан"" в Истанбул родолюбиви българи начело с Иларион Макариополски отхвърлят зависимостта си от Цариградската патриаршия и възвестяват своя Български Великден, с който се слага началото на независимата българска църква.
В споровете около устава се оформят първите две български партии Антим I основа Екзархията Преди 130 години българската църква окончателно става независима
КОНСТАНТИН СЪБЧЕВ
След десетгодишни борби за признаване на правото на българския народ да има собствена църква, на 27 февруари 1870 г. излиза ферманът на султан Абдул Азис, с който българските му поданици получават правото да се отделят от Вселенската патриаршия. По този начин де юре е признато и самото съществуване на българската нация в границите на Османската империя. На 13 март 1870 г. в Цариград се свиква събрание на 39 делегати. То се води от Гавраил Кръстевич. Чрез тайно гласуване те избират помежду си 10 души. Заедно с петимата български владици - Иларион Ловчански, Антим Видински, Иларион Макариополски, Панарет и Паисий Пловдивски, те поемат временното ръководство на Екзархията и работата по изработването на проектоустава й. Устройството на Екзархията е предмет на бурни дискусии сред българското общество. В тях окончателно се очертават двете партии - на "младите" (бъдещите либерали) и на "старите" (консерваторите). Според първите е необходимо широко представителство на миряните в църковното управление, за да не се допусне, по думите на д-р Стоян Чомаков, "аристократически деспотизъм". Лидери на "младите" са Петко Р. Слайвеков и Тодор Икономов. В своя радикализъм те отиват дотам, че искат мандатност за върховния духовен пост. Начело на "старите" е Иларион Макариополски, който не крие амбициите си да стане първият български църковен глава след близо 5 века чуждо духовно робство. С него са и Гавраил Кръстевич, Христо Стамболски, Иванчо хаджи Пенчович, Никола Михайловски, Никола Минчоглу. Те също приемат съборното начало, но виждат в пожизнения статут на екзарха и в една сложна многостепенна избирателна система гаранция за стабилност на църквата. Най-сетне, на 14 април 1871 г., екзархийският устав е приет. Той общо взето отразява схващанията на "старите". Но дебатите продължават и на свикания след това Първи народно-църковен събор. Междувременно главният потърпевш - Вселенската патриаршия, не стои със скръстени ръце. На 15 януари 1872 г., въпреки внушенията на руския посланик граф Игнатиев, тя отлъчва от църквата Иларион Макариополски и низвергва от владишки сан Панарет Пловдивски и Иларион Ловчански. При тази ситуация изборът пада върху Антим Видински. Той е одобрен и от Русия, и от турските власти. На 14 февруари 1872 г. съборът гласува неговия избор за български екзарх. Антим иска три неща - да бъде приет от патриарх Антим VI, да му бъде разрешено да служи на настъпващия Великден и да бъде свалено наказанието от тримата български владици. Но след като и трите неща са му отказани, той еднолично обявява акта за наказанието на владиците за недействителен. С което дава ясен знак, че Българската църква е вече независима и няма намерение да се съобразява с Вселенската патриаршия.
paper.standartnews.com/archive/2002/02/11/history/index.htm
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
